Модерният човек, свикнал да се доверява на престижни университетски светила, трудно си представя, че древните маи са владеели знание, което ние не познаваме. Те са били отлични астрономи и математици. Знаели са как да изчислят местоположението на планетата ни спрямо централното слънце на нашата вселена (за период от около 26 хиляди години) и са обозначили новото й местоположение в края на 2012 г. То именно бележи началото на нова ера за човечеството, защото новите космически енергии, които започват да заливат планетата ще доведат до духовното осъзнаване на човечеството.
Календарът на ацтеките, които наследяват културата на древните маи, доказва, че те са знаели за „края на времето” (линейното) и проявлението на нелинейното време (след 2012); че след отдалечаването от центъра на Галактиката, Земята (както и слънчевата система) се издига на нова дъга в спиралата на еволюцията – обратно към центъра й; предвидили са раждането на новата човешка раса – с осъзната духовност и космически параметри и цели; с различна ДНК – старата са я издълбали на камък, за да остане до момента, в който ще бъде разбрана.
Древните маи са ни оставили календари, които ние най-накрая започваме да разбираме – календарът Цолкин вече може да се свърже с познатите ни бинарни цикли в петнообразуващата слънчева дейност. Тези 23 годишни цикли са доказани и от съвременната наука.
Промените в космоса се отразяват на промените в съзнанието, и ние, като част от едно космическо цяло, започваме да ги усещаме. Във вселената всичко е взаимосвързано и човекът, като микрокосмос на планетата, се влияе от промените на Земята, тя от промените в нашата галактика, и всички – от вселенските. В основата на тази връзка са разумът и душата на човека, за които ние знаем непростимо малко. Все още духовната природа на човека не е предмет на образованието ни. Древните народи обаче са приемали себе си като нещо повече от физическо тяло и техните мъдреци са открили свой път за духовното си развитие.
Учението на толтеките
Светогледът на толтеките е малко познат за европейците. Те са култура, обособила се на Юкатан Мексико от маянската (майската) – според историците между 7-6 в. пр. н. ера; според учителите-нагуали, светогледът на толтеките се формира преди 10 х. години. Наричат толтеките „хората на знанието”. Те са знаели, че цялата слънчева система ще претърпи промени след 2012 г. Знанието в древните учения, които доскоро смятахме за „ненаучни”, разкрива практики за усъвършенстване и управление на нашия ум и за преминаване в по-висшите нива на съзнание. Земята, като живо и съзнателно същество е подчинена на същите сили, като хората. Тревите, дърветата, горите, реките, животните са сестри и братя на хората и те трябва да се уважават и пазят. „Еволюиралият” модерен човек, в безграничната си глупост, опустошава всичко около себе си, нарушавайки хармонията на света и на собствения си живот.
Коренните маи са ни оставили знанието за космическите Цикли и синхронизацията на човечеството с естественото време на природата. Когато това стане, започва нов цикъл в еволюцията на човечеството. Оставили са ни посланието, че светът, който смятаме за реален, е образ, създаден от съзнанието ни.
Древните магьосници са знаели, че хората „гледат”, но не виждат; те не разбират, че светът, основан на страх, омраза, високомерие, глад, насилие е проекция на собствените им модели на мислене. Повечето хора се идентифицират с тялото си. Когато умът е под влияние на енергиите на объркване и болка той променя точката си на възприятие, „събирателната точка” и съответно обработва информацията в рамките на тези низши енергии, присъщи на дуалния свят.
Най-древният светоглед, звучи актуално и днес, като разкрива най-точно обусловения живот на човека. Социалните условности ограничават „нашето целокупно възприемане”. И когато имаме възможност да променим възприятията си за условната реалност „ние се стъписваме”[1]. Нашата религиозна, академична, социална „закваска” си казва думата. Тя ни убеждава, в името на личната ни сигурност, „да се върнем обратно в стадото” или с други думи – да си върнем събирателната точка обратно на установената позиция за нормално, ежедневно съществуване”. (1 )
Практиките в учението на толтеките променят фокуса на ежедневните ни нагласи, научават ни да мислим самостоятелно и да вярваме в себе си, освобождават ни от безсмислените страхове, фанатизирани нагласи и клишета. Пътят на воина е път, по който се научаваме да обичаме. Когато мотивацията за духовно развитие е достатъчно силна, човек започва да обича себе си, да уважава и обича другите, да отхвърля всичко, което не му носи Радост, Любов, Единство. Той осъзнава отговорността за собствения си живот и се освобождава от старите представи за себе си, излиза от стадния модел на битието си, престава да играе по чужди правила и преоткрива истината за своите нереализирани потенциали.
Когато промени фокуса на възприятието си, ученикът престава да „вижда” света само като материален. Въпросите „какво е реално” и „какво е фалшиво” намират отговорите не в ума, а в преживяването на многоизмерната човешка същност – тази, която религиите наричат „божествена”. Толтеките, „слънчевите богочовеци”, са усвоявали опита на духовните си учители и древното знание. Те са знаели, че ограниченият ни ум възприема само една – триизмерната, но вселената съществува чрез много реалности. Те създават свой път към „другата реалност”, към многоизмерната вселена. Да не забравяме, че древните маи не смятат себе си за произлезли от маймуните. Техните прародители идват „от небето” и пътят към „другата” реалност е завръщане „у дома”.
Непознато за европоцентристкото съзнание е използването на нашето намерение като инструмент за промяна, като нов фокус, чрез който се научаваме да реализираме това, в което вярваме. Умът, който е инструмент за опознаване на триизмерната реалност, може да се „заобиколи”, а нашето внимание да се насочи към истинското, към неразкритата същност на човека, към нереализираните потенциали, които носи неговата душа. В този процес на себеопознаване ние преоткриваме връзката си с „другата” многоизмерна реалност.
По пътя, очертан от учението на толтеките, ученикът обръща вниманието си навътре, към духовната си същност. Когато открие, че в него е скрито знанието за собственото му развитие, че носи хиляди неизползвани потенциали, че истинската му същност е Единният и Безкраен Дух отвъд ума и тялото, той намира мотивация да тръгне по пътя на мъдреците. Престава да живее по чужди правила и норми, да обслужва чужди цели, да поддържа илюзията на разделението – разбира законите на дуалността и започва да опознава законите на „другата реалност”.
Този аналог на индивидуалното намерение и връзката му с Намерението отвъд нашата реалност, което символизира енергийното начало на „всичко, което винаги е било, е, и винаги ще бъде”, намираме в будисткия светоглед: индивидуалният ум е част от Безкрайния Ум на Вселената и духовните практики позволяват сливането им. Като припомним и първия закон на Херметизма: вселената е Разум и Бог създава вселените първо в ума си и после ги материализира, излиза, че древните народи са знаели много повече за възможностите на човешкото Съзнание, Мисъл, Намерение, Воля, Сила и връзките ни с Вселената.
Мъдреците, архитектите, астрономите, инженерите, строителите от онази древна епоха са ни оставили не просто уникални пирамиди, а знания за звезди и планети, за други цивилизации, за връзката си с тях. Маите са познавали съзвездието Плеади, макар че то не се вижда от Южното полукълбо. Разбирали са енергийния модел на вселената, изчислили са прецесионния период на движението на планетата (около 26 хил. години), наричат черната дупка в центъра на нашата галактика Хунаб-Ку – „центърът на всичко, което е, било е и ще бъде”; и най-важното – знаели са, че човешкото съзнание може да се променя. Показали са ни как.
Илюзията за реалност и реалността на ума
Основната промяна в съзнанието на човечеството, предизвиквана от промените във вселената, е достъпът до нови енергии, които ще събудят, ще оживят, ще активират фините нива на човешкия организъм и ще направят възможна връзката с Намерението, отвъд нашата реалност. „Намерението” олицетворява още Силата на Творението. Пътят на воина-толтек е обучението как чрез индивидуалното намерение да преминава през различните реалности и да ги опознава.
Основното знание в учението е как да променяме качеството на съзнанието си, за да придобиваме способността да „виждаме” различни реалности, да ги разбираме и осмисляме. Най-голямото ни различие не е в дипломите, а във възможностите на нашия мозък да обработва информацията. Образно казано, всички имаме мозък-компютър, но с различни програми, резултат от личния ни опит, натрупано знание, променено съзнание, възможности да „виждаме” и анализираме света, в който живеем. Историята на човечеството помни велики учители като Буда и Христос, които с разширеното си съзнание са знаели как да общуват с многоизмерната реалност, да разбират информацията, която идва от нея и да я използват в триизмерния свят.
Целта на чиракуването при магьосниците-толтеки е разширяването на капацитета на съзнанието, за да увеличи възможностите си за все по-пълно възприятие на света. Мъдреците са знаели, че когато започне новия цикъл, след 2012 година, космическите енергии и магнитните вибрации ще повлияят на човешкото съзнание и то много бързо ще започне да променя възприятията си. Процесът ще е различен при различните хора заради възможностите на Азовото съзнание да обработва информацията.
Разбирането, че светът като такъв не съществува, “съществува само описанието на света” познаваме от учението на К. Г. Юнг: „не можем да си представим друг вид съзнание без “Аза”… Ние вярваме в Азовото съзнание, пише К. Г. Юнг, и в това, което наричаме действителност[2]. Все повече учени допускат един свят “отвъд” познанието на класическите природни науки, отвъд познанието, което се утвърждава в човешкото съзнание. Истината за света, според учението не може да се предполага; истината е индивидуална отговорност.
В този смисъл, за воина-толтек, реална постепенно става „другата”, трансцеденталната реалност – която той „вижда” с разширеното си съзнание. Вижда я, защото „другата реалност” съществува паралелно с нашата. За обикновеното съзнание тя е невидима, но за „безукорните” хора виждането е реалност. Всеки човек моделира (днес бихме казали „виртуално”) своята реалност, според нивото на своето възприятие.
Умът се култивира с възпитанието и образованието, които го научават „да прави” реалност, подчинена на общите модели на мислене. Обществените модели налагат една илюзорна представа за хармония: “правилната” хармоничност – да мислиш в унисон с останалите, да приемаш чуждите идеи за свои, да се социализираш „в името на…” и да не подозираш, че това се случва.
Всеки от нас е преживявал практиката на безсъзнателното изместване на „точката на възприятието” или фокуса на нашето внимание. Тогава ние възприемаме, „виждаме” различни реалности. Когато сме влюбени светът е цветен, хората добри, нещата се случват лесно и обичаме целия свят. Друга реалност виждаме когато ни овладеят низките вибрации на емоциите на страх, омраза, отчаяние, безверие – мразим хората, нещата не се случват, светът се срива, изпадаме в депресия.
Нагуалът, учителят–магьосник, показва на ученика как да балансира своите енергии, за да се свърже с енергиите на висшите светове. Той е посредник между тях и своите ученици: „Дон Хуан твърдеше, пише ученикът К. Кастанеда, че за да започне да „вижда“, човек най-напред трябва да „спре света“. „Спирането на света“ беше наистина подходящо за довеждане до известни състояния на съзнанието, в които делничната реалност се променя, защото потокът от възприятия, обикновено протичащ без прекъсване, е бил спрян от комплекс обстоятелства, чужди на този поток. В моя случай комплексът от обстоятелства, чужди на моя нормален поток от възприятия, беше магическото описание на света. Предварителното условие на дон Хуан за „спирането на света“ беше, че човек трябва да е убеден – с други думи, човек трябва да научи напълно новото описание, с цел да го съпостави със старото…”[3] „Когато започнах чиракуването си, обяснява К. Кастанеда, съществуваше „магическо“ описание на свят, който аз не познавах. Десетгодишното чиракуване, което изкарах, се състоеше в това да се изгради тази неизвестност, като се разгърне обликът й и постепенно към нея се прибавят все по-нови и по-сложни части”… „Краят на чиракуването означаваше, че съм усвоил един нов облик на света по убедителен и автентичен начин и така съм добил способността да възприемам света по новому, в съответствие с този нов облик”[4]. Реалността се е променила, защото съзнанието на К. Кастанеда се е променило.
В учението на нагуалите-толтеки условността на триизмерния светоглед се преодолява чрез специални техники. Те превключват „първото внимание” (веригата от мисли, действия и предубеждения – продукти на правенето) към „второто внимание”, към Източника на Силата, който е отвъд видимия и разбираемия от нас свят. Битките на ученика–воин са срещу собствените му врагове, родените от триизмерния му ум – глупостта, самомнението и егото. Те му пречат да се свърже със Силата на Намерението.
Чувството ни за фалшивата ни значимост е най големият враг на човека, защото отнема силата му и го кара „ да прекара по-голяма част от живота си засегнат от някого или от нещо”[5]. Всеки от нас е играл ролята на „бедното ангелче”, на което всички му пречат и никой не го разбира. За много хора, един живот не стига, за да се научат да поемат отговорност за решенията си.
Много от старите възприятия, например, „колко сме важни”, с натрупването на духовен опит, се заменят с нови – „да опознаем себе си”, за да опознаем законите на „другата реалност”. „Докато мислиш, че ти си най-важното нещо на света, казва Дон Хуан, наистина няма да можеш да възприемеш света около себе си. Ти си като кон с капаци, виждаш единствено себе си и нищо друго”[6]. Глупостта на обикновения човек му вреди най-много. Той се бои от магьосничеството. Той буквално трепери пред възможността да бъде свободен. А свободата е под носа му. Тя се нарича „третата точка“ (събирателната). И може да бъде достигната”[7]. Остава само да се извърви пътя на нагуалите.
Отказът от „правенето” на ума срещаме и в Пътя на Дао. По него ученикът се научава да преодолява невежеството, да избягва противоречията, предизвикани от двуполюсния свят. Пътят започва с постепенното проявяване на Душата, с трансформацията на материалния ум в космичен. Разсъжденията на локалния ум се заменят със съпреживяването на Цялото. К. Кастанеда описва едно свое преживяване, когато личния му Аз се разтваря в Безкрайността: „Аз се разпаднах….Вече не съществуваше онова скъпо за мен единство, което наричах „аз”. Там нямаше нищо и все пак това нищо беше изпълнено. Не беше светло, нито тъмно, нито горещо, нито студено, нито неприятно, нито приятно…Бях мириада от азове и всички те бяха „аз”, колония от отделни единици… всички мои отделни съзнания знаеха, че Азът на моя познат свят бе колония, конгломерат от изолирани, независими чувства, които бяха свързани помежду си в нерушима солидарност”[8]. Толтеките имат две понятия за видимия и за непознатия свят: тонал – реалността, за която имаме думи и нагуал – всичко неизречимо, защото не съществува в ума ни, но съществува в света.
За непрактикуващия човек, за наблюдателя, остава преразказът за „другата реалност” и недоверието към нея. На базата на личния опит, който променя ума и съответно мисленето на ученика, започва опознаването на непроявения свят, който от „нереален” става видим и реален за променящото се съзнание. Освободен от веригите на навиците и рутината, от тиранията на Аза, който се възприема като най-важното нещо в света, ученикът започва да сътворява сам живота си. Истинският житейски опит и истинската реалност за човека започват „когато се освободи от прекомерната си „важност”[9].
Преживяването на мистичния опит позволява на индивида да възприема различно материалната вселена, която до тогава е била извън съзнанието му и е възприемана като обект. Като става част от персоналния духовен опит на съзнанието, тя се превръща от обект в субективно преживяване. По Пътя воинът-толтек разбира как светогледът му, който е формирал възприятията му, не е истината, а „техника”, която помага да се осмисли житейския опит.
Именно индивидуалното преживяване на целостта на видимото и невидимо битие е огромно предизвикателство пред съвременната наука. Тя не може да определи общи закони на базата на общ опит. Това, което можем да определим като „проявление на божествената ни природа” е строго индивидуално. Всеки човек е на различно ниво на стълбата, която води към „другата”, непроявената реалност, към Непроявения Творчески Източник на всичко. Различните нива на трансформиращото се съзнание, различните степени на проявления на божествения потенциал във всеки човек са част от общата еволюция на съзнанието; еволюция, която обединява тонала и нагуала, видимото и невидимото, материята и духа, земната история и вселенската.
Сънят като реалност
Обикновените хора упорито се придържат към стандартното си възприемане на света защото се чувстват сигурни в старите си представи. Ако умът не се променя, той не може да „види” новата реалност и всичко трансцедентално за него е илюзия, нереално, фантазийно. Когато започне процесът на трансформация, ученикът използва сънищата, за да опознава многоизмерния свят. „Сънищата се превръщат в действителност. Ти ги наричаш сънища, защото нямаш никаква сила, обяснява дон Хуан. Воинът, като мъж, който търси сила, не ги нарича сънища, нарича ги реалност”. Преминал годините на обучение, К. Кастанеда споделя: „Той (Дон Хуан) ме учеше, че докато сънуваме, събирателната ни точка се движи много леко и естествено. Духовното равновесие не представлява нищо друго освен задържането на събирателната точка на мястото, на което сме привикнали да бъде”[10]. Воинът трябва да придобие нужните качества, сила, воля и да използва практиката на сънуването за опознаване на света, отвъд петте сетива.
В „Пътуване към Икстланд”, К. Кастанеда пише: „Сънуването е истина за воина, защото в него той може да действа според волята си, може да избира и отхвърля, може да отбира измежду няколко неща онези, които водят към силата, и тогава може да ги овладее и използва, докато в обикновения сън той не може да действа според волята си….. В сънуването ти притежаваш сила; можеш да промениш нещата: можеш да откриваш безброй скрити факти, можеш да управляваш каквото поискаш”. Това е свободата за ученика – умението да преминава в реалностите на „съня” и да използва сънуването като „самолет”[11]. Той можеше да оформи и материализира онова, което сред магьосниците е известно като сънувано тяло, или „другият“, и по този начин да бъде едновременно на 9 отдалечени едно от друго места. Чрез своето сънувано тяло той можеше да си върши работата като магьосник, а със собственото си, естествено тяло, да живее в уединение. Трудно се преразказва духовна практика, която е плод на многогодишен опит: сблъскват се различни възприятия – на непроменено и на променено съзнание. Това, което за единия е магия, за другия е реалност, при това, преживяна реалност. Само практикуването на сънуването, когато индивидът е събрал достатъчно енергия, може да обори недоверието и скептицизма.
На базата на индивидуалните опити във възприемане на многоизмерния свят, науката започва да променя утвърдените си формулировки за „научно” и „ненаучно”, за материално и духовно. Новата парадигма за Бога (да използваме най-популярното обозначение на Вечния Източник на Живота) не може да се създава само по правилата на материята. Тя ще обобщава индивидуалния духовен опит и психопреживяванията на съзнанието с проявлението на квантовия му потенциал. Изучаването на квантовата част от съзнанието е още една нова парадигма пред науката.
Духовност и метафизика
От всички науки, квантовата физика ни позволява да разберем тази различна перспектива на възприятие, която определяме като духовна. Тя прехвърля мост между материята и съзнанието, между мислене и духовно преживяване. Квантовата физика описва законите на динамичното движение на възможностите, чрез които съзнанието създава външните и вътрешните ни преживявания. Пред науката застава ново предизвикателство – да обясни едно битие, което обединява мислите, намеренията, решенията, волята, чувствата и действията – едно битие, което е и материално и духовно.
Квантовите обекти, които се проявяват и като частици и като вълни, заедно с парадоксите на квантовото измерение, поставят пред традиционния материализъм въпроси, на които няма традиционен отговор. Както казва Амит Госвами реалността е „нито това нито онова”. Квантовите изследвания преминават в метафизиката, в духовността, във философията. Философите навлизат в територията на квантова физика. Интердисциплинарният подход позволява да се разглежда знанието в неговата цялост, без високите зидове между отделните дисциплини, които скриват от погледа ни същността на Битието и неговата цялост.
Човекът от новото хилядолетие се опитва да преоткрие самия себе си – трансцеденталното си съзнание в материалното си тяло. Откритието на квантовите физици, че „обектът не съществува във време-пространството без съзнателен субект, който да го наблюдава”, че „съзнанието е силата, която колапсира вълната на квантовия обект, съществуваща в потенция и я превръща в иманентна частица в света на проявлението” [12] ни доближава до идеята за Сътворението, до Идеята, която сътворява материята. В традиционното ни разбиране за „обект” и „субект”, съвременната физика преплита способността на човешкото съзнание да избира и да съпреживява своя избор.
В идеалистическата философия съзнанието е основа на битието: „то е вездесъщо, дори когато сме в безсъзнание”. Съзнателният ни Аз не осъзнава нищо не само когато спим, но и през повечето време. Докато безсъзнателното „осъзнава всички неща през цялото време”; то е „в съзнание” и когато спим. Безсъзнателният ни ум възприема всичко по всяко време, дори без да го осъзнаваме” [13]. Нашата психика се „съдържа” в нашия материален свят, проявява се в него, взаимодейства с него и е най-видимото доказателство, че психичното и материалното си взаимодействат, както нашият мозък и психиката ни.
В учението на толтеките няма квантова физика. В практиката на сънуването обаче движещата сила също е съзнанието, което не само избира, но и създава реалности. Древните практики и най-съвременните опити във физиката ни водят към един и същ извод – съзнанието е първично; то избира вероятности за реализиране; то е саморазвиващо се, творящо, вечно.
Все по-вече опити в квантовата физика усилват вярата ни, че сме способни да навлизаме в по-висшите измерения на реалността. Мястото в трето измерение „става все по-тясно”, за да се вместят силите и на гравитацията, на електромагнетизма, на ядрените взаимодействия. Както посочва проф. Мичиу Каку, един от най-изтъкнатите представители на теоретичната физика, Айнщайн „се е спрял до четвърто измерение, но ако докажем съществуването на шесто, седмо, осмо… всичките десет измерения, ще получим едно просто и елегантно описание на вселените на висшите измерения”[14]. В духовните практики на различните светогледи няма категорични доказателства колко са измеренията. Толтеките, които са ги опознавали през хилядолетията, са ги обобщили с понятието „нагуал” или „другата” реалност.
Амит Госвами смята, че днес физиците вярват, че могат да обединят будизма с юдео-християнската идея за Сътворението – една идея за вечно развиващата се и обновяваща се Вселена, без начало и без край. Според проф. Мичиу Каку, нашата цивилизация е от „нулев” тип, управлявана от религиозни догми и мъжка доминация. Ако не се самоунищожим от силите на невежеството, сектанството, фундаментализма, расизма, които задържат развитието ни и съумеем „да се освободим от своята дива, тъмна страна”, можем са преминем в по-високо ниво – на цивилизация от „първи” тип – толерантна, напредничава, научна, демократична[15]. „Физиката на невъзможното” за сега „телепортира само една клетка или частица (телепортация на атомно ниво)”[16]. Магьосниците, които изчезват от едно място и се появяват на друго (някои тибетски лами също го правят), преживяват опитите на съвременната физика по свой магичен начин.
Традиционната наука е обременена с догмите и парадигмите на триизмерния свят. Квантовата наука, науката на възможностите, разширява полето ни за решения, дава ни много възможности за избор. В основата им е съзнанието, осъзнато като многоизмерно – едно пътуващо съзнание, което пребивава и в нашия ум и в ума на Бога.
Осъзнаването на нашето единство с вселената ни откъсва от пагубния индивидуализъм, който в егоизма си унищожава и планетата и човечеството и го пропагандира като единствена надежда за бъдещето. С падането на заблудите, на фанатизма, на страха, на невежеството, ще осъзнаваме кои сме, коя е истинската ни природа, какви са потенциалите ни за самоусъвършенстване.
Древните практики, съхранени до днес, не се нуждаят от признанието на академични съвети, за да доказват възможностите на човешкото съзнание да пътува в различни постранствено-времеви континиуми. За такъв опит не са нужни дипломи. Медитативният ум мисли различно и „вижда” различно, отразявайки своя опит. Обикновеният ум остава в своята триизмерна „обективна реалност”, докато неговата трансформация не промени възприятията му – защото различните вибрации на ума създават различни реалности.
Като избираме да развиваме духовната част от себе си, избираме ново бъдеще. Ние пишем сценария на живота си. За това са нужни зрялост и отговорност – зрялост, за да прескочим бариерата на триизмерността и отговорност, за да поемем индивидуалната грижа за живота, който сътворяваме. Да се превърнем от жертви на обстоятелствата в същества, които хармонизират (подчиняват) обстоятелствата в името на Любовта и Справедливостта е достойна цел.
Всеки личен опит бележи собствено ниво на духовно развитие – той може да се преживее само индивидуално – не може да бъде даден от някого на някого. Затова, както съществуват паралелно няколко реалности, достъпни за различни умове, се формират различни научни парадигми, от различни по своето качество умове. Днешната наука постепенно слиза от пиедестала на утвърдената си безпогрешност и се обръща към знанието, скрито в древните духовни учения и практики; не винаги, за да ги следва, а за да ни доближи до разбирането за водещата роля на съзнанието в материалния ни живот.
Старата парадигма, че мозъкът ражда мислите, и че съзнанието е продукт на мозъка, вече не е универсална. Все повече хора от запада, преживяват опита на източния светоглед. Всеки практикуващ будист е преживявал илюзията на този свят и реалността на други, има опита да пребивава в две и повече реалности. Един трансцедентален ум преживява своята цялост с Всичко, което е; пребивава в единна реалност – без разделение и ограничение. И „обективната материална вселена”, която уж съществува извън индивидуалното съзнание, става субективно преживявана.
Материалистичният реализъм е знание на триизмерния ум. На базата на опита в една единствена реалност – материалната – той не може да надскочи себе си и да види човешкото съзнание като многоизмерно, защото е ограничен от мисленето. Медитиращият ум обаче, който изключва мисленето, преживява себе си като многоизмерен; като съзнание, което включва в себе си и материята. Той преживява материята като илюзия, може да създава реалности и да ги променя. Тези способности на трансцедентиращия се ум го доближават до „божественото” съзнание и проявяват неговите качества на съ-творец.
Практиките в учението на толтеките изглеждат на обикновения ум нелогични, нелинейни, нереални, „илюзорни”, „въображаеми”. Те са магически – когато магията е непознато знание и мъдрост. Като навлизаме в многоизмерните реалности, ние преживяваме своята цялост с многоизмерното съзнание, чийто код носим. Тази нова, многоизмерна и съзнателна вселена още няма, и може би няма да има скоро, точно назован предмет на изследване. Тя има множество цели и безкрайни „смисли” на съществуване. Ние сме и материални и духовни същества. Частица от свръхсъзнанието на вселената е в нашата глава и имаме възможността да го изживеем.
Тайните режисьори зад завесата
Има един акцент в учението на толтеките, който заслужава да бъде споделен. Древните магьосници, без да са гледали филма „Матрицата”, са разпознавали определен контрол над човешкото съзнание. Негова цел е да се поддържа много ниско ниво на осъзнатост. Нагуалите знаели, че преди хилядолетия на планетата пристигат „летящи същества” (voladores), които започват да се хранят с определен вид енергия – човешката осъзнатост. Тя почти спира да се развива и затова ние виждаме това, за което умът ни е подготвен, а той е подготвен за много малко неща. Човекът престанал да възприема, осъзнава и вижда други реалности. Поради липсата на достатъчна енергия за осъзнаване, останало е нашето его – нашият „кафез”, в който се занимаваме с дребнавите си триизмерни проблеми.
Дон Хуан иронично сравнява живота на съвременните хора с „живот в кокошарник”: „тези voladores постоянно ни ядат яйцата и перушината, даже ни стрижат или доят; точно както ние се отнасяме към своите опитомени животни в оборите и кокошарниците – дресираме ги, а тяхната природна свобода е в нашите ръце – ние сме ги социализирали… за свое удоволствие…Така се отнасяме и с майката-Земя: извличаме нефта, сечем горите, стреляме по дивите животните за удоволствие и с още по-голямо удоволствие ги ядем, изживявайки хищническа си роля като „повелители на природата” без да подозираме собственото си робство. „Летящите” хищници ни владеят, защото ние сме храна за тях и като ни развъждат в „човечарници“, винаги имат „храна на разположение” [17].
Според магьосниците именно хищниците са ни дали нашата система от убеждения, разбирането ни за добро и зло, за правилно и неправилно, обществените нрави. Те са ни вложили нашите надежди, очаквания, жажда за власт, провокирали са нашите алчност, ненаситност и страхливост, които ни правят „самодоволни, невъзприемчиви, егоманиаци”. За да ни държат в подчинение, те са ни дали своя ум и той е станал нашият ум на хищник – „противоречив, прихватничав, мрачен, изпълнен със страх”… Хищните voladores са ни внушили безсмислени проблеми, „които да предизвикват това припламване на осъзнаването, което ни държи живи, за да могат да се хранят с енергетичните пламъци на нашите мними тревоги” [18]. Човекът, предназначен „да бъде магическо същество, вече е лишен от всякаква магия. Сега той е просто парче месо. Мечтите му вече не са мечти на човек, а мечти на парче месо: банални, изтъркани, слабоумни” [19]. Магьосниците обаче смятат, че всеки човек интуитивно знае за съществуването на хищниците, защото „до определен момент човекът трябва да е бил едно съвършено, цялостно същество, дълбоко проницателно, способно на чудеса, на осъзнаване — неща, които днес са само митове и легенди. И после, изглежда, всичко изведнъж изчезнало, за да имаме днес един улегнал, благоразумен човек, следващ една методична система, „която ни прави негодни за нищо”. Спасението от този контрол е суровата дисциплина на воина. Както казва дон Хуан обаче: „ти би ли могъл да накараш приятелите си да преминат през цялата тази сурова дисциплина? Ще ти се изсмеят и ще те подиграват, а по-агресивните ще ти избият от главата тия щуротии”[20]. Ако се доверим на толтеките, както ние подчиняваме животните чрез тяхната физическа природа, нас са ни подчинили чрез нашата духовна природа. Забравили за нея, хората експлоатират не само природата и животните, но и своите събратя, превръщайки ги в роби. Това е наследството от тайната хилядолетна режисура зад завесата на социалния ни живот.
Магьосниците, които „виждат” как voladores изяждат осъзнатостта на хората (под формата на яйце), изобразяват тази контролираща сила като орел. Строителите на пирамидите в древния град Чичен Итца са ни оставили посланието си за еволюцията на човешкия ум. Когато хората не го развиват – умират и оставят череп и кости на земята. Когато ученикът тръгне по Пътя на воина, той развива космическата част от съзнанието си, свързва се със Силата на Намерението и „вижда” Орела. Практиката го е научила как да измами Орела, който го чака на границата между двете реалности, като създаде сурогатен модел на съзнанието си. Воинът му го дава и запазва блясъка на собствената си осъзнатост. С нея той преминава в другата реалност и става безсмъртен. Контролиращият човешката осъзнатост Орел е издълбан на няколко пирамиди и постройки в Чичен Итца. Посланието е оставено на камъка. Разбирането идва с осъзнаването.
Идеята, че има неизвестни режисьори на нашата реалност е уникална. Няма друг светоглед, който да надниква зад завесата на тази реалност и да изобличава кукловодите на човеците. В края на ХХ век, темата за манипулацията на хората става все по-актуална и предмет на изследване. Спорна или не, идеята за контрола над съзнанието ни започва да се осъзнава от все повече хора, които си задават въпроса за инертността и пасивността на масите, за безчувствието и арогантността на лидерите. Как да си обясним изгубването на духовността и висшите човешки ценности? В кой момент от нашата история ни е втълпено, че човешката природа не подлежи на промяна, че омразата и отмъщението, войните, жаждата за контрол и власт са „неизменна” характеристика на хомосапиенс? От опита на управляващата класа, в която преобладават хора жадни за власт, контрол и богатство?!
Ние обаче не сме управляващата класа. Ние сме по-достойни, по-човечни, по-състрадателни и затова имаме правото да не я харесваме. Ние сме 99 % от човечеството и не приемаме за нормални насилието и убийството, гладът и бедността, нещастието и отчаянието на пет милиарда души, нямащи условия за човешко съществуване, изгубили надежда и радост. Все повече хора от нас излизат от стадото, от манипулиращите идеи, че лидерите знаят какво правят. Все повече хора осъзнават, че промяната на света зависи не от лидерите, а от всички нас, които имаме право да изискваме справедливост и достоен живот.
Днес ние се връщаме към посланията на древните маи, които са знаели, че когато открием духовната си природа, ще променим физическата. Ще се освобождаваме постепенно от нейните недостатъци – от неовладяните страсти: гняв, алчност, ревност, омраза, отмъщение, високомерие. Опознавайки духовната си природа и възможностите й, ще се издигнем над егото си и ще се доближим до Висшия си Аз. Това е истинската еволюция на човека.
Древните магьосници са разкривали пред учениците си как да работят с тялото си. Като инструмент на опита, то функционира чрез съзнанието и чрез него опознаваме душата. „Всички способности, възможности и постижения на шаманизма, от най-простото до най изумителното, са в самото тяло на човека”[21], казват нагуалите. Ние започваме да се преоткриваме като същности с най-висши духовни качества. „Воините не действат заради ползата, а заради духа”[22]. „Шаманството е пътешествие на завръщането. Воинът се завръща победоносно към духа, след като се е спускал в ада. А от ада той донася трофеи. Един от тези негови трофеи е разбирането”[23]. За да може човек да получи достъп до тайнствата на шаманизма, духът трябва да се спусне над човека, който е проявил интерес към знанието. Човекът трябва да е достоен за този акт на обединение. Може би вече сме стъпили на Пътя на воина.
Науката започва да преоткрива взаимодействието на локалния ни ум с нелокалното съзнание на вселената. Всеки от нас носи частица от този вселенски разум и в този смисъл ние сме част от едно космическо семейство.
[1]Виж: Кастанеда К. Силата на безмълвието, http://chitanka.info/text/2905/15
[2] Юнг К. Г. Архетиповете и колективното несъзнавано, Плевен, 1999, с 293.
[3]Виж: Кастанеда К., Пътуване към Икстлан, Уроците на Дон Хуан, http://chitanka.info/text/2779-pytuvane-kym-ikstlan
[4] Пак там.
[5] Класен Н., Знанието на толтеките, С., 2000, с. 236.
[6] Кастанеда К., Пътуване към Икстлан … http://chitanka.info/text/2779-pytuvane-kym-ikstlan
[7] Кастанеда К. Силата на безмълвието, http://chitanka.info/text/2905/15 .
[8] Класен Н., Знанието на толтеките, С., 2000, с. 74.
[9] Кастанеда К., Пътуване към Икстлан, Уроците на Дон Хуан, http://chitanka.info/text/2779-pytuvane-kym-ikstlan , с. 26.
[10] Кастанеда К., Пътуване към Икстлан…, http://chitanka.info/text/2779-pytuvane-kym-ikstlan
[11] Пак там.
[12] Госвами А., Самоосъзнаващата се вселена, С., 2007, с. 8.
[13] Госвами А., Самоосъзнаващата се вселена, С., 2007, с. 136.
[14] Кори П., Отвъд матрицата. Където наука и духовност се срещат, С., 2011, с.
[15] Пак там, с. 33.
[16] Пак там, с. 35.
[17] Класен Н., Карлос Кастанеда и наследството на Дон Хуан, С., ЛИК , 1999, 118-120. Виж още: Кастанеда, К. Активната страна на безкрайността, http://chitanka.info/text/2906/16#textstart
[18] Кастанеда, К. Активната страна на безкрайността http://chitanka.info/text/2906/16#textstart
[19] Пак там
[20] Пак там.
[21] Кастанеда К., Колелото на времето, С., 1998, с. 205.
[22] Пак там, с. 273.
[23] Пак там, с. 276.
Автор: Елеонора Пенчева
Няма коментари: