Native american flute: октомври 2017

Божеството Кокопели е почитано от северно-американските индианци. Смята се, че произхода на думата е от езика на Хопите ("Кокопилау"). Коко - дървен, пилау - гърбица. Буквално "с дървена гърбица". Най-известните негови образи са взети от изкуството на Хопите, които пък произлизат от древните фигури на анасазите. Кокопели е музикантът с флейта и дървена гърбица, митичният Хопи символ на плодородие, изобилие, музика, танц и закачливост. Известен като Бог на плодородието, шегаджия, лечител и разказвач на истории, Кокопели е източник на чудеса из цялата страна от векове. Кокопели символизира американския югозапад. Неговите древни фигури са от преди 3000 години. Гравюри на тази свиреща на флейта фигура с дървена гърбица са намирани издълбани върху големи скални блокове из целия Югозапад.

Кокопели имал много форми: той бил персонификация на легенда: благодетелен Бог за някои, а за други бил ужасяващ. Той бил отговорен за изпълняването на много нужди на хората - за дъжд, изобилие от храна, музика, веселие и танц. Мелодията на флейтата му била свързвана с идването на пролетта и топлия въздух, новото начало и сеитбата - някои от легендите описват гърбицата му като торба със семена.

Из " Картите на свещените пътеки: откриването на себе си чрез индианските учения"

"Ако Кокопели ви очарова със своята магическа флейта, време е да се вслушате в неговата песен. Тя е песен за плодородието. От вас се иска да използвате вашите таланти, за да създадете плодородие в някаква сфера от вашия живот. Песента на Кокопели казва, че каквото и да възнамерявате да засеете в този момент, ще бъде много благодатно за вас. Сеитбата на семената за бъдещето изисква усилия от ваша страна, така че сега е времето да използвате вашите способности и ресурси, за да се възползвате от магията. Ако имате някакъв проект, който искате да задействате или някаква идея, която да развиете, няма по-добро време от сега. Отдръпнете се от каквито и да е стари и ограничаващи идеи и продължете напред. Времето е сега - силата сте вие!!!"

Един вожд, наречен Стоящият Вдлъбнат Рог, решил да изпрати двама от воините съгледвачи да открият къде се крие дивеча, необходим за оцеляването на цялото племе. Те тръгнали и доста се отдалечили от лагера. Малко по-късно единият посочил на другаря си някаква неясна форма, която се движела в далечината. Нещо като бизон...

Всъщност, когато животното се приближило, те видели, че това е жена, облечена в ослепително бяла еленова кожа. Но в нея имало нещо неестествено - вместо да стъпва по тревата на прерията, жената като че ли летяла във въздуха. Тя крачела в празнотата, сякаш била в състояние на левитация.

Фигурата и чертите на лицето й били така прекрасни, че буквално спирали дъха. Единият от мъжете се изкушил, възбудил се, жената му се видяла така прекрасна, че започнал да се хвали, че ще я съблазни... Непознатата вече била съвсем близо. Тя помолила онзи, чиито мисли били насочени към нея, да се приближи.

Ловецът направил крачка напред. Изведнъж го обгърнал облак. А когато димът се разпръснал, на земята били останали само купчинка кости. Другият ловец бил потресен.

Тогава жената му обяснила, че мъжът и жената трябва да бъдат така верни един на друг, както са верни неразривно свързаните орел и орлица. А похотливите мисли на този мъж били предателски спрямо неговата съпруга и затова той е мъртъв...

Жената бизон му казала също, че на следващия ден призори ще дойде на същото място и цялото племе трябва да се събере, за да я посрещне. Когато съгледвачът се завърнал в лагера, разказът му предизвикал голям смут.

Другия ловец го нямало и това доказвало силата на тази тайнствена жена. Вождът решил, че трябва да я посрещнат с най-големи почести. На уреченото място типитата били подредени в кръг, а земята наоколо била посипана с листа от градински чай.

На следващия ден жената наистина дошла, появявайки се от изток. В скръстените си на корема ръце тя държала пакет с листа от градински чай.

Присъстващите още не знаят, че вътре в този пакет се намира първата свещена лула, издялана от самия Създател от голямата пищялна кост на новороден бизон и украсена с дванадесет орлови пера.

За индианците лакота сцената, която ще се разиграе след това, е най-важното събитие след създаването на света. Защото жената бизон се подготвяла да основе тяхната религия. Тя изрекла следните думи:

„Винаги трябва да бъдете благодарни на нашия Велик Баща [Уакан Танка], тъй като ние сме един народ и едно съзнание. Ние сме народът Бизон (...) Давам ви тази великолепна Земя, на която да живеете и да се множите. Вие ще ходите в равновесие по тази Земя. Давам ви този свещен предмет и с него ще стигнете до центъра на Земята.

Вие ще се молите на всички живи същества - на онези, които ходят на четири лапи и на две лапи, на онези, които плуват, на онези, които пълзят, и на онези, които летят, на света на насекомите и на всичко, което Създателят е създал, за да можете вие да живеете. Така повелява вашият Велик Баща...

Благодарение на тази свещена лула Дървото на Живота ще се възроди. Уважавайте и пазете всичко, което нашите предци са направили на тази Земя. Вие ще бъдете слаби, ще изпитвате глад и жажда. Тогава ще отидете с тази свещена лула до центъра на Земята и аз ще се появя отново. Щом се завърна, то ще е завинаги. Тогава ще има нов живот, нови познания, ново проникновение."

Жената бизон останала при индианците четири дни, за да им предаде знанията си. Научила ги да пушат свещената лула, наречена чанунпа. След това им казала, че народът на Земята трябва да изпълнява седем свещени ритуала :

колибата на изпотяването,

бдението,

танцът на Слънцето,

закрилата на Духовете,

сродяването,

церемонията на зрелостта,

хвърлянето на Топката

Дотогава индианците познавали само първите два ритула, чийто смисъл жената бизон им обяснила. Останалите пет, казала тя, ще им бъдат разкрити по-късно.

Когато изпълнила задачата си, тя се отправила на изток. Спряла, легнала на земята и се завъртяла надясно. Когато се изправила, вече се била превърнала в млад кафяв бизон. Малко по-надалече тя направила същото, като този път се завъртяла наляво и се изправила като млад кафяв женски бизон.

Още по-надалече тя повторила същото и въртейки се надясно, се превърнала в млад бял женски бизон. После за последен път тя се завъртяла наляво и се превърнала в бял бизон в разцвета на зрелостта си. Свещеното животно се отдалечило и изчезнало зад билото на един хълм.

Така се родила индианската легенда за духовния свят, даден на хората от жена. Тя научила своя народ, че трябва винаги да бди и да бъде внимателен към онова, което Земята иска да му каже.

Оттогава индианците мислят, че нито един ден, нито един час, нито една минута не бива да бъдат оставяни неоползотворени. Във всеки момент природата и светът ни говорят. Духовното бдение никога не бива да престава.

При навлизането ни в Денвър ме връхлита един спомен. Един индиански вожд, наречен Арчи Огнения Куц Елен, веднъж по повод на християнската неделна почивка възкликнал: „Нашият бог не си почива на седмия ден!"

Може би именно в това се състои посланието на индианците - мисълта, че никога нищо не е напълно завършено и че ние неуморно и непрестанно трябва да работим за нашето собствено осъществяване на тази свещена Земя.

Откъс от книгата: "Индиански урок - тайните на един лечител. Разговори с УОЛЪС ЧЕРНИЯ ЛОС" - Пако Рабан